Gregory’s Blog

Провокираха ме две статии:

Едната в блога на “Капитал”, а другата - в “Дневник”.

Какъв ми е проблема:

Навремето оцелях. Имах акъла, както и късмета, да попадна в добри училища и добри класове. Имах и добри учители. Имаше обаче и лоши учители - злобни, глупави, тъпи, както и един откровено луд. Някъде след 5-ти клас и учебниците станаха много калпави. Преживях ученето на руски от трети до осми клас (мислех, че след поготвителния ми се е разминало, но не би) с преподаватели, които или бяха стажанти или разбираха, че по това време руският не е вървежен и въобще не си даваха зор. Преживях кандидатстване след 7-ми клас с частните уроци, темите по литература и с  общите начала, поради което 5 години учихме 3 момчета в клас от 20 човека. Пряко или косвено преживях множество експерименти в образованието - повечето от тях неуспешни.

Оцелях, даже малко се пообразовах. По едно време започнах да мисля и разбрах, че българите не са най-умните хора на планетата и че образователната ни система не струва. Обаче малко ми пукаше, защото вече бях минал през блатото.

Догодина обаче Гея ще е първолак. Нещата не са се подобрили, напротив - училищата са се доизпотрошили, учителите и учениците са доозверели - едните от глад, другите от липса на елементарно възпитание предполагам, учебната програма е козметично променена, а министъра си правеше устата за 7 и 8 часа дневно.

Не искам по чужда вина Гея да е подложена на същите грешки, през които съм  минал и аз.

Както се очертава почти целият май ще го изкарам във Варна. Вчера обаче ми се наложи да направя Варна-София-Варна за един ден, като цялата дандания беше за едни петнайсет минути, на които трябваше да присъствам лично. А за какво е ставало въпрос ще кажа, ако стане.

Имам един проблем с хотелите. Стените са тънки и много се чува. А хората като отидат на хотел стават хиперактивни. По-предната нощ например съседът ми по стая чукаше някаква мацка толкова мощно, че се уплаших да не изкъртят гипскартона и да дойдат при мен. То си беше все едно правихме тройка:)

Друг куриоз от последните дни е пътъването ми с Етап Адрес. Пичовете явно преживяват Ренесанс и излизат от периода на гадните автобуси. Автобусите са супер нови и много прилични. Седалките до пътеката се дърпат встрани. Има падащ TFT екран, LED светлини - баш hi-tech, както ми каза един македонец. Но явно ще трябва да изчакам още малко за да излезе фирмата от периода на грубите и глупави служители. Пуснах си лаптопа да си гледам филмче. След малко стюардесата мина, видя ме с лаптопа и ме помоли да го спра. Въпроса ми защо явно беше неочакван за нея. Каза, че целият автобус бил пълен с компютри и моят лаптоп смущавал работата им! Да погледна даже прозореца, където имало залепена забрана за мобилни телефони. Бах тоя автобус и тая електроника дето се влияе повече и от самолетната. И как точно се влияе след като лаптопа нито излъчва, нито приема сигнали, само една стюардеса може да знае. А защо не направи забележка на никой, който говореше по телефона, макар че това поне беше изрично забранено и след като това наистина евентуално би могло да смущава някаква електроника. Заподозрях лична неприязън към мен:)

For a first time in more than three years we are implementing NAV as a backoffice system. This means that we cover financial, sales and purchases processes, but only on G/L account level. The front-office systems is responsible for the rest. It’s so easy to work with NAV this way - no items, no locations, no manufacturing and no strange costs. It’s like a rebirth. This make the system similar to a common accounting system. However the thinking in the planning phase remains. You should imagine all the needed reports and what is needed for them before start building the system.

Човекът е човек, когато е на път. Клишето е клише, когато звучи умно, а нищо не казва.

Пак съм във Варна. Ще си постоя тук едно известно време. Затова тръгнах с голямата чанта с многото неща, с които да си правя живота по-удобен. Нося си и кънките да пробвам асфалта в Морската градина. Това, което мога да пробвам през работната седмица обаче са само кръчми. Многонеприятно занимание, ако питате командировъчните ми.

Днес спряхме в Търново да хапнем в “Щастливеца”. Такава кръчма няма. Менюто е толкова дълго, че ако влезеш по обяд, ще го прочетеш точно за вечеря. Порциите пък са килограмови. Гледката към меандрите на Янтра пък е бонус.

Преди малко се върнах от Годзилата във Варна. Пицата беше толкова малка, че колегата ми помисли, че ни носят брускети за разядка:)

Вече три седмици се случва следното: пътуваме в перфектно време от София до Варна. Във Варна времето се прецаква и мръзнем, а по обратния път лятото пак пробива. Днес пак е така. В София - лято, във Варна - късна зима.

Пак сме в нов хотел. Този май ни харесва и ако сме малко по-организирани, може да си направим резервациите до края на проекта. Освен това се оказа, че пиколото в хотела ми е съсед от детството. Тогава беше длъгнест и слаб, а сега нисък и пълен:)

Хубавото на командировките е, че пътувам, ходя по разни места, срещам разни хора. Лошото е, че ми разстройват начина на живот и този на хората около мен.

Моят колега, който е англичанин, получи удостоверение за постоянно пребиваване (long-term residence). Удостоверението представлява парче хартия, на което написано името на документа, името на човека, дата на раждане, дата на издаване и дата на валидност, името на министерството и печат на МВР. Както той каза, даже няма ЛНЧ. Документа е ламиниран, да не си помислите, че не е подсигурен:) Погледнах си моята студентска карта за градкси транспорт - изглеждаше по същия начин, поне имаше снимка:)

В събота имах страхотен ден, който завърши по страхотен начин. De Phazz направиха невероятен концерт. За пръв път бях на концерт от такъв тип в НДК, но озвучаването беше страхотно. Групата изпълни доста от известните си парчета и някои, които аз не знаех. Вокалите им бяха невероятни. Ако можете да си представите негър в бял костюм и мулатка в червена рокля да пеят джаз и да го преживяват в същото време на сцената. Много се впечатлявам напоследък от сценичното поведение. След сутрешния ми джогинг и целодневното скитане по улиците отначало не бях много навит да стоя прав пред сцената, но си изтанцувах целият концерт с голямо удоволствие. Слагам една снимка от телефона ми, която се оказа много сполучлива.

Напоследък прекарвам все повече време във Варна. Тази сутрин ходих да бягам в Морската градина и се впечатлих от поддръжката. Всички основни алеи са преасфалтирани. Мястото е станало страхотно за колела, кънки, скейтборд и дори детски колички. Кой е кмет на Варна не знам - явно не ходи от сутрешен блок на сутрешен блок, но пък върши работа. За разлика от ББ, който хем не върши работа, хем много плямпа, а по алеите в Южния парк трябва да тичаш с кубинки. А хиляди нещастни скейтъри и блейдъри си предават на ушенце информация за последните останали места със свестен асфалт.

Онзи ден, както си ровеше из миялната, Нина каза, че иска да си поговорим. На мен от такива изречения ми излиза обрив, но реших да слушам. Нина ми показа една лъжица и ми поиска обяснение. Странното в случая беше, че лъжицата не беше от “нашите”. Просто една чужда лъжица, която се е намърдала сред останалите. По тип, вид, цвят и украса не приличаше ни най-малко на нашите лъжици. Въпросът беше колкото смешен, толкова и шокиращ. Как в нашето затворено семейство изведнъж се появява нова лъжица. Мистерия неземна, както казваше един майстор на покриви, чийто покрив течеше след третия ремонт. След моето категорично отричане, Нина провери и Гея, която подозрително посочи мен. Не знам какво мислеше Нина, но аз бях в шах и мат. Това е като да се появи цигара на масата на семейство непушачи. Малко по-късно това досие Х беше затворено - лъжицата беше на Марина, която храни Ясен у нас в неделя. Чувството за мистериозност у мен обаче остана - доста странни неща открих напоследък у дома.

Гея нали е балерина (съвместява тази длъжност заедно с длъжността принцеса и пони с крила), та решихме да я заведем на истински балет. Подобно упражнение бяхме направили преди година и половина, навръх Коледа, когато едва си изблъскахме път по Раковска до Операта, където ни казаха, че представлението се отменя. Този път представлението се състоя - “Лебедово езеро” с руски солисти. В публиката имаше представители на руската общност, на бабешко-интелектуалната общност и на общността на принцесите-балерини, към които спада и Гея. Аз ходя на балет за втори път. Първият път беше в НДК, пак “Лебедово езеро” и може би пак с руснаци. Сега балета ми беше толкова интересен, колкото и реакциите на Гея. Представлението беше 3 часа и половина заедно с трите антракта. Гея издържа през цялото време, като почти не говореше и почти не шаваше (крайно необичайно за нея). В антрактите пускаше цялото си очарование, пробваше се да се прави на балерина и завързваше светски контакти:)

За Гея толкова, сега за балета. “Лебедово езеро” е хубаво представление с много популярна музика и приятна хореография. Музиката на магьосника Ротбарт и танца на четирите лебеда са толкова популярни, че човек чак се учудва, когато ги чуе и види внедрени в балета. За танца на четирите лебеда ми беше смешно, защото аз съм гледал този момент, изпълняван от космати мъжаги много по-често, отколкото в нормалния му вариант. На същата тази част Гея каза на Нина, че това бил танца на кокошките от “Ну, погоди”:)

Хората много харесаха изпълнението на клоуна, което беше много акробатично, но не много чисто, доколкото мога да преценя танца му. Зигфрид беше руснак, по-добър от българските балетисти, но без да впечатли с нещо. Одета-Одилия беше зашеметяваща. Просто си личеше как тази рускиня е в пъти по-добра от всички останали на сцената. Направи ми впечатление как танцуваше Одета меко и нежно и Одилия - рязко и агресивно. Публиката на театри, опери и балети често аплодира без причина, но Одета-Одилия си заслужаваше всичките аплодисменти.

Въобще хубава вечер се получи.

Бях позарарязал блога малко и се случиха две неща - едното хубаво, другото - лошо. Хубавото е, че гледайки статистиката, това, че не съм писал скоро, не влияе на посещенията т.е. блога си има собствен живот вече. Лошото е, че при такива прекъсвания после трудно почвам да пиша. Седя вече цяла седмица, гледам разни неща, мисля разни неща, чувствам разни неща и си казвам ‘Това трябва да го напиша’ и като седна перд компютъра - син екран или tabula rasa, както май му се вика.

Сега се сетих, че мога да се похваля с книги. По-предната седмица уцелих много яка промоция в Пингвините - купуваш две книги и третата (най-евтината) ти е подарък. Аз бях харесал вече две книги, когато си ударих главата в рекламната табела. Резултата беше приказки за Гея, “Паула” на Изабел Алиенде за Нина и “Мисия Лондон” за мен. Четенето е едно много приятно занимание, в което винаги съм инвестирал време и пари, за разлика от много мои познати.

“Мисия Лондон” е една много приятна книга. Нещо като “Бай Ганьо” за времето на прехода. Има незлоблив хумор, който хем те забавлява, хем пуска нишки за размисъл. Много се надявам да не е по истински случай:)

Купих на Нина “Паула”, понеже тя беше открила част от романа преди много години в един от първите “Съвременници” и много искаше да прочете тази книга. Толкова много, че издирихме и четохме неща на Алиенде още преди да започне масовото и популяризиране тук. Тя обаче май още не я е почнала.