Човекът е човек, когато е на път. Клишето е клише, когато звучи умно, а нищо не казва.
Пак съм във Варна. Ще си постоя тук едно известно време. Затова тръгнах с голямата чанта с многото неща, с които да си правя живота по-удобен. Нося си и кънките да пробвам асфалта в Морската градина. Това, което мога да пробвам през работната седмица обаче са само кръчми. Многонеприятно занимание, ако питате командировъчните ми.
Днес спряхме в Търново да хапнем в “Щастливеца”. Такава кръчма няма. Менюто е толкова дълго, че ако влезеш по обяд, ще го прочетеш точно за вечеря. Порциите пък са килограмови. Гледката към меандрите на Янтра пък е бонус.
Преди малко се върнах от Годзилата във Варна. Пицата беше толкова малка, че колегата ми помисли, че ни носят брускети за разядка:)
Вече три седмици се случва следното: пътуваме в перфектно време от София до Варна. Във Варна времето се прецаква и мръзнем, а по обратния път лятото пак пробива. Днес пак е така. В София - лято, във Варна - късна зима.
Пак сме в нов хотел. Този май ни харесва и ако сме малко по-организирани, може да си направим резервациите до края на проекта. Освен това се оказа, че пиколото в хотела ми е съсед от детството. Тогава беше длъгнест и слаб, а сега нисък и пълен:)
Хубавото на командировките е, че пътувам, ходя по разни места, срещам разни хора. Лошото е, че ми разстройват начина на живот и този на хората около мен.