Gregory’s Blog

След възгласите “Кво става там?”, “Стой!”, “Дръж!” и “Ах, майка му стара!” всички се втурнаха в суматохата.

На хубаво подбраните думи всички трябва да се възхищаваме, а на суматохите - да стоим отстрани и да гледаме сеир.

Седя си аз сега на къмто 20000км встрани и гледам сеира със сестрите. Телевизиите сигурно са изпушили. Хубаво е, че ги пуснаха, лошо е, че ги осъдиха. Нали все повтаряха, че България не признавала друга присъда освен невинни. Признава-не признава, кой я пита. А парите откъде дойдоха интересно? България не била давала, ЕС не давал, а Либия е получила. От тези безотчетните може ли и за мен един куфар? И най-накрая кой обира лаврите за освобождаването - Саркози и жена му, ЕС, който според “Шпигел” бил уредил това отдавна, а Саркози само обрал каймака или … Бойко Борисов, преоблечен като съпругата на френския президент. Това последното е златен лаф.

Между другото тук споменаха за сестрите по телевизията. Имаше и сравнително обширна статия във вестника. Статията беше много обективна - обвинили ги за разпространение на СПИН, те пледирали невинни, казали че са насилвани да признаят, експертите казали, че е станало преди сестрите да отидат в Либия и най-накрая ги осъдили. Няма “Не сте сами” и други али-бали.

Той, нашият учител по литература, винаги тъй казваше: я разкажете сега със свои думи видено и чуто, а ние го разказвахме със свои думи – и виденото, и чутото, а той ни пишеше двойки. Но нека не се отклоняваме с учителя, а да се върнем към нашата си суматоха, защото справедливо изникна въпросът каква е тая суматоха и за какво ни е притрябвала суматохата?

Засрамете се! Никой нищо не каза за концерта на Жеро-Бенсън. Някак си безболезнено го изтървах, заради цялата емоция покрай заминаването ми, както и поради цената на билетите. Вчера обаче видях един банер, че Бебел Жилберто ще пее в летния театър във Варна. Ходом марш към Варна в две редици.

http://www.youtube.com/watch?v=rmifP3cqljw

Хранителните навици тук са отвратителни. Традиционна кухня няма естествено, все пак държава има-няма от 150 години. Храната е take-аway т.е. бегай далече. Особено тачат тестото - това сандвичи, кроасани, мъфини, пайове и тестени закуски са в обедното меню на средностатистическия офис служител. Subway има на всеки ъгъл. Ако не е тесто, ще е пържено. Тук се пържи всичко - предполагам, че ако някой от китайците, дето бачкат по бараките за пържено, по някаква случайност си отреже пръста и падне в олиото и него ще го изпържи с удоволствие. В същото време супермаркета се пръска от здравословни храни - обезмасленото мляко е толкова обезмаслено, че прилича на цвик. Майонезата и тя е 97% fat free. Иди разбери тогава що са дебели:) Между другото в офиса има едни големи панери с ябълки и банани, от които можеш да се вземаш по всяко време.

Аз лично харесвам английското наследство т.е. чаят (в Уелингтън се гордеят, че имат coffee culture), както и твърдите бисквити, които вървят с него. Днес обаче приятно се изненадах с това:

Хайде сега да се преброим феновете на “Afetr Eight”. Това отгоре е едно мое лондонско откритие, пред което LZ карамел просто бледнее - млечен аеро шоколад с ментов пълнеж с хубав зелен цвят. Видях го в Лондон и се радвам, че го открих и тук. Евала! Така светът е едно по-хубаво място.

http://www.overheardinnewyork.com/
Тук има забележителни цитати

…в Нова Зеландия. Съжалявам, че се повтарям, но това изречение напоследък си го повтярям като мантра.

Та какво става тук. Всички по-важни дейности се управляват от правителстовото, агенции разни, здравни фондове или в най-лошия случай от “местните парламенти”. Това, което не е държавно, е частно с ужасен монопол. Хората тук обаче изглеждат материално задоволени. Примери, колкото щеш, част от които ме накараха да изляза от кожата си. Познайте колко мобилни оператора предлагат предплатени СИМ карти - 1, Водафон. Познайте колко фирми предлагат въздушен транспорт - 1, Air New Zealand. Последното е супер нагло, защото Нова Зеландия не е страна, която може да се прекоси с кола и въздушният транспорт е изключително важен. Обаче когато оператора е само един цените за двупосочен билет между два града на 400 км минават 600$. В същото време има оферти до Фиджи за 300$. А минута разговор с предплатена СИМ карта за локален разговор е 89c. Това беше цената на Прима преди 5 години.

Трябва да се поправя. По времето когато гледах нетбола между Нова Зеландия и Австралия новозеландките бяха за оплакване. Явно са обърнали играта и са победили. Днес новозеландците са една по-горда нация, защото са имали много успешен спортен уикенд - ръгби, нетбол, баскетбол, а за капак даже и футбол - дори най-пристрастените футболяри казват, че отбора на Нова Зеландия по футбол не струва(изразяват го като си бъркат със среден пръст в устата все едно ще повръщат:)).

…ден за почивка, пееха НЛО едно време.

Най-накрая се наспах. Пихме по един чай с колегите и ги изпратих към Крайстчърч и Окланд. Стана ми малко мъчно, защото бяхме добър тандем и си изкарвахме добре времето тук. От сутринта вече съм сам. Лошото време пак беше превзело града, така че се скрих в стаята и си джитках в Инетнет до 5 часа. После се насилих да изляза не защото ми се излизаше, а за да дам възможност на камериерката да изчисти. Тук вечер нищо не работи, а в неделя вечер - абсурд. Все пак открих една огромна книжарница и изкарах там повече от 1 час само да зяпам книги и списания даже без да се зачитам в нещо. Новият Хари Потър струва 30 и кусур долара , но всички книги тук са между 25 и 35 долара. Много приятно място, следващия път ще седна да си почета. След това се погрижих за прехраната си в супермаркета. На касата ми искаха ID за да удостоверя, че съм над 18 заради виното, което купувах. Девойката, която ми поиска ID, сигурно е почвала училище, когато аз съм бил на 18:) 

Малко по-късно получих SMS от майка ми да не завиждам, че е на плажа и колко било горещо в България. Истината е, че точно в този момент завиждах единствено на себе си. Бях си опекъл агнешко, бях си приготвил зелена салата с чедър, който наследих от колегите и тъкмо отпивах от един совиньон блан. Когато не ме мързи съм наистина добър готвач:)

Пушенето е забранено във всички закрити помещения в Нова Зеландия. Това адски много ми харесва. Заведенията стават много по-приятни места за посещаване. Пушачите трябва да излизат навън. От една страна е кофти за тях, защото навън е студено или пък е далече - от офиса например трябва да се слязат девет етажа и да се излезе извън сградата. Погледнато от друга страна пък те имат възможност да се сприятеляват седейки изолирани извън заведението. А и понякога мързелът надделява над пристратеността и те не излизат навън. По този начин ограничават и цигарите. Ще е хубаво ако това проработи някой ден и в България.

Последните 24 часа бяха доста интензивни. Вчера вечерта се измъкнахме от пиенето в офиса по някое време и се подготвихме за добро изкраване по източноевропейски т.е. купихем си водка. Това тук не се оказва толкова лесна задача. Пътеводителите и опитът показва, че местните си падат по пиенето, но във вид на бира и вино. Високоградусен алкохол е толкова трудно да се намери. Ние се сдобихме с половин литър водка и малко мезета. Малко по-късно при нас дойдоха трима унгарци, които си бяха поделили 1 литър водка и им личеше отдалече. Седяхме си ние кротко и си лафехме когато те почукаха на вратата, влязоха и избухнаха. Бяха толкова смешно пияни - момчето се беше наточило за “nice girls”, а момичетата искаха да ходят на лов за мъже и то за един конкретен - мениджърът маор. Слязохме на улицата с кръчмите и открихме правилният бар. Беше много приятно заведение - с няколко зали, в които музиката беше по-приглушена и зала за танци, където същата музика си кънтеше. Първият път се опитах да си взема чиста водка и барманката ме погледна толкова респектирано все едно съм руски бос на мафията. Оказа се, че е по-евтино да си вземам screwdriver-и, които ги правеха като наливаха едновременно фреш от портокал от една туба и водка през онези бармански тръбички, дето пускат по малко. Цената на едно такова питие е колкото на една бира - 7$. Водката е пренебрежимо малко, но за изнурените ни балкански гърла си беше истински лек:) До едно време беше забавно - потанцувахме и позяпахме тукашните девойки. Пълна трагедия от естетическа и фешън гледна точка. Девойките са едни трътлести, бозавки и леко незабележими. Видяхме едно свръх слабо и свръх високо момиче, което се беше качило на високи токове и приличаше на избягал от зоологическата градина жираф. Имаше и ниски и дебели девойки, които носеха някакви дрехи, прилични на чувал, които им стояха адски зле.  Мъжете се държаха на положение откъм облекло, но пък като поведение си бяха фермерски момчета. На улицата естествено имаше бой, както и мноооого пияни хора. Нито знаят как да пият, нито го правят като хората. Между другото намерих си стая при едно момче от офиса. Стаята е в къща някъде до ботаническата градина, другите две стаи са наети от това момче и някаква американка, която ще се изнася скоро и ще и търсим заместник. Ще се пренасям следващата събота. Нито знам как изглежда, нито ме интересува. Първо ще пътувам много и второ, за три месеца не си заслужава усилието да си търся сам стая чрез обяви. Има още няколко момчета от Унгария, Сърбия и Полша, с които можехме да се комбинираме, но част от тях заминават по-рано, а част от тях са особено неприятни натури. Та бъдещия ми съквартирант беше в дискотеката и реши, че около мен може да забърше някоя българка и май доста им досади на момичетата:)

След кратък и пълноценен сън се събрахме да решим как да си изкараме съботата. Разбрахме, че сме пообиколили Уелингтън и решихме да ходим по близките места, което се оказа невъзможно без кола. Наехме едно Мицубиши Диамант, което се оказа достатъчно за петима ни. Пепи караше през цялото време, като на всеки завой си повтаряхме “дясно - дълъг завой, ляво - къс завой”. Колата беше автоматик, така че поне му спестиха смяната на скоростите. Първо заобиколихме залива на Уелингтън и отидохме до градче Истбърн, което ни препоръча рецепционистката. Нищо особено, с изключение на това, че си имаше алея по брега на океана и хубави дървени къщи на първа линия. Всичките имаха огромни прозорци, гледащи към океана, без пердета и завеси. След това се насочихме към местността Уайрарапа, където има голямо езеро, както и всякакви други гледки. Тя е един от най-известните винени райони в Нова Зеландия. Минахме някакъв доста дълъг и криволичещ проход, стигнахме до Федерстън и завихме към езерото като очаквахме, че ще е някакъв панорамен път, че ще има хора и места за спиране. Уви, само овце. Даже няма кой да попиташ дали си на правилния път. Тъкмо се бяхме отчаяли, че няма да видим езерото, когато се доблихихме до езерото и спряхме. Точно тогава падна мъгла и от езерото не видяхме нищо, но се получиха хубави мрачни снимки:

След езерото се върнахме във Федерстън, където питахме за следващата си цел  - висящ мост в местността Waiohine Gorge. Мостът бил един от най-големите в света. По времето когато питахме вече беше 15:30.

Ето една бърза снимка от Федерстън:

Забележете колата - красота. И не беше единствената. Същия ден видях поне още пет ретро коли в много добро състояние. Малкия лилипут на бензиностанцията (неговата кожа) ни упъти, но после се оказа, че ни прати на майната си. Някъде към 18:00 вече бяхме намерили пътя за моста, който се беше оказал толкова близко до малкия гадняр, ама карай. Тръгнахме с колата из едни дебри тилилейски. По едно време пътя стана чакълен и се появи табела, че мостта е на 9 км. Пътувахме около 4-5 километра в тишина и напрегнато следяхме тясното чакълено пътче. След цялото блъскане през деня и няколкото загубвания искахме да стигнем моста от инат. По едно време обаче стигнахме до една река, която минаваше през пътя. Той беше укрепен и направен от бетон в тази си част, но след демократично гласуване изоставихме целтта си и безславно се върнахме. Дори да бяхме стигнали едва ли щяхме да видим нещо в тъмницата. Ето една снимка на лелеяното съоръжение:

http://www.hickerphoto.com/swing-bridge-new-zealand-17106-pictures.htm

Насочихме се към Мартинбъро, което е едно от най-известните винени селища в този край, за да се снабдим с вино за гранде вечерята, която планувахме. Взехме едно пино ноар, едно мерло и един совиньон блан. Пино ноарът и совиньон бланът са май най-популярните сортове в този регион. Връщането беше ужасно мъчително, защото ни застигна мъгла и ситен дъжд на прохода. Пътищата тук обаче са перфектни - знаците светят много ясно в нощта, навсякъде има маркировка, а осевата и страничната линия са подковани и със светлоотразители, които очертават пътя като самолетна писта. В 21:30 седнахме на спагети, чийто сос болонезе приготвих лично аз и това бяха най-вкусните спагети, които съм готвил. За жалост момичетата ядоха някакви буламачи и само Пепи сподели възторга ми. Вечерта завърши с допиване на виното и гледане на Терминатор 3 и Епизод 1 по телевизията.

Кофти си планирахме пътуването и не видяхме много неща, но самото пътуване също си беше приключение. Аз лично попивах гледки като сюнгер. Още с напускането на Уелингтън забравих, че сме в Нова Зеландия и това усещане си остана до вечерта. Противно на очакванията ми за британски стил тук всичко е по-скоро в американски стил - дървените къщи, големите коли, широките пътища, размиването на границите на селищата, fast food, поведението на хората. Това наистина ме заинтригува и ще се опитам да разбера откъде и как е дошло това американско влияние.

Между другото вечерта даже успяхме да хванем края на мача All Blacks-Wallabies (Нова Зеландия - Австралия, ръгби). Нова Зеландия яко опердашиха австралийците и сега ще имам теми за социализиране с колегите. Спортът е сравнително глупав, но австралийците направиха една впечатляващо добра атака в края. В петък си говорих с Джеймс, който потвърди моите съмнения, че новозеландците яко ги пере комплекс от австралийците и постоянно искат да се доказват. Спортното поле се оказвало най-удачно. Даже имало виц, че питали новозеландците какво предпочитат - да спечелят световна купа или да бият австралийците. Отговорът естествено бил: Да бием австралийците. Научих и още един. Питали новозеландците каква е разликата между австралийците и киселото мляко. Отговорът бил, че в киселото мляко имало “living culture”:))

Малко след ръгбито хванахме мач по нетбол между Аватралия и Нова Зеландия. Нетбола е вариация на баскетбол, типично женски спорт, който се играе в … Австралия, Нова Зеландия, Фиджи, Индонезия и Англия. Това, че австралийките отупаха новозеландките сигурно ще развали пълният кеф от ръгбито. В понеделник ще разберем:)

Тук се случват странни неща. Първата седмица сме на въвеждащ курс. Това е ОК, но всички очаквахме, че в 5 вечерта всичко свършва. Уви, не е така. Всяка вечер ни вземат между 6 и 63.0 и ни водят на вечеря. След толкова безплатни вечери мога да кажа, че ако има нещо по-хубаво от безплатна вечеря, това е платена вечеря. Какво се случва: Организаторите резервират 3-4 маси - унгарската група заема една маса, полската група заема една маса, словаците се залепят за поляците на регионален прицип, ние си сядаме на наша си маса - страшен тим билдинг. Ние сме по-малка група и нашата маса има места, идват големите шефове и сядат на свободните места и се почва един безумен разговор. Англичаните са го нарекли “smalltalk” т.е. малък разговор за големи неща - времето, храната, пиенето, спортът, парите, имотите и т.н. (жените не са подходяща тема при този тип събеседници). Първия ден бяхме в пицария, за която вече писах. На втория ден ни поканиха в някакво заведение от американски тип, в което храната беше като в Сан Диего - бургери, такота, начоси и друга световносизвестна американско-мексиканска храна. Тогава имахме малък “малък разговор” с единия шеф. На следващия ден, уморени от подобни събития, вече се надявахме да няма подобнио събития, но този път ни заведоха в някакъв гъзарски ресторант. Този път двамата баш шефа бяха на нашата маса, а ресторантът е скъп и обслужването - дълго. И като се почна един разговор - 4 часа. От този “малък разговор” се уморихме и ние, въпреки че се поддържахме нивото на смени, и те - шефовете. За капак вървяхме с единия шеф до хотела та продължихме с общообразователните разговори. Понякога се научават интересни неща, но не винаги.

В петък беше първият ни истински работен ден. Сутринта се събрахме в офиса където ни дадоха няколко инструкции и ни пратиха да си търсим местата. Моите хора от IT Audit ме посрещнаха много приятно. Бяха двама чичковци на повече от средна възраст. Те май не бяха запознати с инструкцията да ни жалят в петък, така че веднага проведохме една оперативка за това какво ще се работи и как. Малко по-късно Джеймс (моят “ментор”) дойде с план на някакъв одит и ме помоли да го прегледам. Дадох няколко адекватни предложения и май му се вдигнах в очите. На обяд двамата ме заведоха на “decent lunch” в най-старата кръчма в Нова Зеландия. Ядохме бургери и пихме бира - най-вкусните и добре изглеждащи бургери, които съм ял.

Следобяд щипнахме(беше ни разрешено) и отидохме да се катерим на едни стени за катерене на крайбрежната алея. Вече знам как да осигурявам някого и изкачих няколко стени. Лесните ги качвах на бегом, но една по-трудна ни възпря. Явно беше за напреднали, защото ръкохватките не бяха вдлъбнати, а изпъкнали и бяха адски малко. По едно време се оказах на няколко метра от земята с уморени ръце, треперещи пръсти и без никаква идея къде мога да се захвана. В крайна сметка си е приятен спорт.

Вечерта имаше напитки в офиса в наша чест(на новите). Пийнахме няколко питиета и запознахме с някой друг колега. Слава богу след това нямаше платени вечери.