Особености на националния спорт
Може вече да съм пускал постинг с такова заглавие, като съм писал за ръбито. Сега думата ми е за джогинга, който тук не е джогинг, а си е живо тичане. Тук всеки тича - малки, големи, слаби, дебели, черни, жълти, бели. Започна да ми прави впечатление, когато в една дъждовна сутрин в 5.30 се отправях към летището, мразейки целия свят, а две каки бодро бягаха под дъжда. Да не говорим, че като изключим крайбрежната алея целият Уелингтън си е баир. Няма такова нещо като тичане на равно - или се бъхташ по баира, или пък припкаш надолу. Но хората си тичат, имат си клубове по бягане, организират си състезанийца и въобще си правят тичането интересно. Тук работа се почва в 8 часа. Хората пък са обсебени от идеята да свършат всичко за деня преди работа, включая тичането. Даже не искам да пресмятам кога стават. Всичко това някак си го приемам, защото докато бях във Варна и аз ставах да тичам по крайбрежната алея. Преди година избягах и полумаратон в София, с което много се гордея.
Днес обаче Джеймс ме хвърли в тъча. Джеймс ми е колега, ударил е петдесетака скоро и има впечатляващ тумбак. Започна да ми разправя как ще участва с неговия клуб по бягане в някакво състезание, където се бяга щафета 4 х полумаратон. Аз го изгледах леко усъмнен и го попитах той как е с бягането. Точно в този момент той ми изброи колко маратона и полумаратона е избягал. Бяха десетки. Беше бягал и нещо, което е повече от маратон - 56 км. Вече ми беше увиснало ченето, когато той завърши постиженията си със 110 километрово колоездене, което направил за по-малко от 4 часа. Направих си сметка, че предния уикенд, при карането на асфалт, аз трудно постигнах скорост от 30 км в час и то беше на едно голямо надолнище. Този пич е въртял педалите с тази скорост 4 часа.
Въпреки че съм привърженик на pushing the limits спортове, новозеландците ме слагат в малкия си джоб. Да не говорим, че ходят да бягат и в обедната почивка:)
