Този уикенд пак бях на път. В събота сутринта летях до Крайстчърч, където ме посрещна Пепи и директно отпрашихме за Акароа. Това е градче с няколкостотин жители, което се намира в живописен залив (поредния) малко по на юг от Крайстчърч. Градчето е известно с това, че там са се заселили първите френските заселници през 19 век. Защо там и защо френски не знам. В събота просто уцелихме годишния френски фестивал.
Фестивалът се оказа селски сбор в по-голям мащаб. Имаше бараки с всякакви френски и нефренски деликатеси, вина, цирк, няколко музикални сцени, фокусници, клоуни и разни други факири. Всички сувенирни магазини в града работеха и бяха препълнени с хора.
Заливът на Акароа е известен също с някакви особено редки и дребни делфини, които са добър източник на приходи за фирмите, които предлагат турове с плуване с делфини. С Пепи дълго се колебахме за тези делфини, но аз малко се пренаситих от приключения в Нова Зеландия, особено пък мокри. А водата беше 11 градуса, което би се усетило въпреки неопрена. Така че заебахме делфините и се отдадохме на долнопробно епикурейство на градската поляна - вино и мезета. Аз наблегнах на местното бри, което не отстъпва на френското, както и на охлювите с чесън. Гадинките всъщност са нелоши на вкус. Протеинче:)
Към края на деня изкрахме около половин час да зяпаме един уличен жонгльор, който направи страхотно шоу пред един бар. Постоянно влизаше в някакви роли и поставяше минувачите в комични ситуации и почти не жонглира. Много се забавлявахме с него. Малко по-рано аз се смях през сълзи на две мацки, които изпълняваха някакъв скеч с една вана. Той беше доста тъп, но някакъв тип започна много заразно да се смее и аз покрай него.
В Акароа изкарахме 6 лежерни часа, за разлика от предишните уикенди, при които търчим нанякъде, за да правим нещо. На мен и така ми харесва. Вечерта я изкарахме кротко, на спагети, вино и “The day after tomorrow”.
Точно като във филма, времето на следващия ден рязко се прецака и ни върна от лято в зима. Това ни отказа от плановете да ходим на открити горещи минерални извори и останахме в Крайстчърч, където Пепи ми направи бърз тур по забележителностите.
Продължавам да харесвам този град все повече. Времето не успя да отнеме от очарованието му. Градът е капка английска есенция на средата на Нова Зеландия. Катедралата, музеят и арт центърът са прекрасни викториански сгради. Музеят беше безплатен, но с изключително богата, интересна и добре подредена сбирка. Прехваленият ‘Te Papa‘ в Уелингтън ряпа да яде. До музеят е гигантският градски парк с голф игрище, както и известната ботаническа градина на града. В нея има засадени около половин милион нарциси, които точно сега цъфтят. Неслучайно го наричат град на градините. Минахме в тръс по централните шопинг улици, малко суши, малко почивка и излязохме за голямото вечерно пиене на бири.
Първата кръчма, която посетихме, беше английски pub, който се казваше The Bard, а вътре имаше бюст на Шекспир, сборници с творбите му и сонети, написани с готически шрифт по стените. Ядох страхотно агнешко печено, което смело полях с тъмни и червени бири. По това време в кръчмата се играеше quiz game. Един чичко четеше въпроси от типа стани-богат (само че без възможни отговори), а хората по масите си пишеха отговорите. След края на всяка тематична секция от по 10 въпроса масите си сменях листчетата и ги проверяваха с това, което казваше чичкото. Мислех, че ще е тъпо, но се оказа много социална игра, с много вълнения и емоции.
Втората кръчма беше ирланската The Bog, където имаше жива рок/ирландска музика и всяка трета бира безплатна. Оставам с плътния вкус на Гинес в устата си и без коментар:)
